Юноша
Аз не зная защо съм на тоз свят роден,
не попитах защо ще умра,
тук дойдох запленен и от сивия ден,
и от цветната майска зора.
Поздравих пролетта, поздравих младостта
и възторжен разтворих очи,
за да срещна Живота по друм от цветя
в колесница от лунни лъчи.
Но не пролет и химн покрай мен позвъни,
не поръси ме ябълков цвят:
пред раззинали бездни до черни стени
окова ме злодей непознат.
И през облаци злоба и демонска стръв
черна сянка съзрях да пълзи —
златолюспест гигант се изправи сред кръв,
сред морета от кръв и сълзи.
В полумрака видях изтерзани лица,
вред зачух плачове като в сън
и жестока закана на гневни сърца
се преплете с оковния звън.
Аз познах свойте братя във робски керван,
угнетени от Златний телец;
и човешкия Дух — обруган, окован,
аз го зърнах под трънен венец.
И настръхнал от мрака на тази земя,
закопнях, запламтях и зова:
— Ах, блеснете, пожари, сред ледна тъма!
Загърмете, железни слова!
Нека пламне земята за пир непознат,
нека гръм да трещи, да руши!
Барикаден пожар върху робския свят!
Ураган, ураган от души!...
И тогава — залюбен в тълпите, пленен
от лъчите на нова зора, —
без да питам защо съм на тоз свят роден,
аз ще знам за какво да умра.
"Работнически вестник", 2 септември 1922
Христо Смирненски
01:15 AM
Наполеоне - защо сме на война?!
Защото можем драги генерале.
Извадете древните скрижали
упоменаващи самата грешка, че
който може е обречен да опитва
себе си да изкове.
Цветарка
Тази вечер Витоша е тъй загадъчна и нежна –
като теменужен остров в лунносребърни води,
и над смътния й гребен, сякаш в болка безнадеждна,
се разтапят в тънка пара бледи есенни звезди.
И грамаден и задъхан, скрил в гранитната си пазва
хиляди души разбити – глъхне празничния град
и под лунно наметало с шепот странен той разказва
повестите безутешни на вседневен маскарад.
А из улицата шумна, под гирлянди електрични,
ето малката цветарка бърза от локал в локал,
де оркестрите разливат плавни звукове ритмични
и от тях се рони сякаш скрита мъка и печал.
С погледа смутен и влажен на прокудена русалка
между масите пристъпя и предлага плахо тя:
златожълти хризантеми в кошничка кокетно малка
и усмивката смирена по рубинени уста.
Върху стройното й тяло, върху младостта й цветна,
като черни пипала се плъзгат погледи отвред
и в усмивки иронични блика мисъл неприветна,
че цветята се купуват, а и тя е чуден цвет.
И оркестърът въздъхва, стихват плачущи акорди,
гаснат, млъкват, но отново гръмват те по даден знак,
понесат се нависоко волнокрили, смели, горди
и се спуснат бавно, плавно като мек приятен сняг.
Но от маса къмто маса свойта кошничка показва
светлокосата девойка с поглед смътен и нерад,
а грамаден и задъхан, скрил в студената си пазва
хиляди души разбити – дебне каменния град.
Христо Смирненски
Антракт
Едно дете на улицата плаче.
Не знам защо, но страшно се дере.
Дали оплаква счупена играчка,
или не иска да се прибере?
А може би тъгува за другарче?
Или коремче го е свило пак?
И то си има жалбата, макар че
това е още жалба на хлапак.
Но все едно.Детето иска нещо,
от нещо страда малкото сърце.
Крещи едно страдание човешко
и ми протяга двете си ръце!
Крещи, човеко!Протестирай!Искай
играчки, ласки, думи и слънца!
И заради мен крещи с плача си искрен!
Ах, този свят би оглушал от писък,
ако до гроб оставахме деца!
Д. Дамянов
Любов
Ботев
Идва при мене
задъхан и потен
работник
и казва:
- Пишете за Ботев! -
"За Ботев ли? -
Седам.
Елате във среда
към седем."
Но ето че среда отдавна премина...
Навъсен, аз пъшкам
и късам листата.
Над покрива горе
моторите спорят
със влажната пролет
в света
и мъглата.
И нищо не идва.
Безплътната мисъл
в главата се мъти.
В гърдите тревога.
Преставам да пиша,
захвърлям листата,
дълбоко въздишам
и казвам:
- Н е м о г а! -
Събличам се.
Лягам в леглото.
Заспивам.
Но ето пристига
навъсен работник
и пита:
- Написа ли песен за Ботев? -
За Ботев ли?
Чакай...
"Огряват звездите,
след туй на Балкана
излиза луната,
вълкът се промъква
и дебне в скалите
и светят очите му
в мрака."
Работникът бърчи си челото
и пита:
- Това ли е Ботев?
Пиши за жертвите там,
за теглото,
за черните кърви,
що пие земята,
за робската песен
и мъката в нея,
която люлее нивята.
- Какво ще го търсиш
в усоите, дето
и хищника днеска не броди.
Не виждаш ли? - Ботев
в очите свети,
та Ботев е тук, при народа.
- Ти падаш и Ботев ни казва:
"Вдигни го!
И дай във ръката му знаме!"
Подавам ръката си,
ти се надигаш
и крачите рамо до рамо.
- Това е то Ботев.
А ти го усукваш.
Та тук за усукване нема!
Повзри се в живота,
и ето ти Ботев,
и ето ти цяла поема.
Никола Вапцаров