Дяволско


Стрелките на отсрещния часовник
описват върху своя циферблат
дванайсетте кръга на моя ад
и жънат мойте часове отровни.


И аз лежа на дървения под
с коси от леден лепкав пот измокрени,
и аз умирам в стаята под покрива
тъй близо до самия небосвод.


А долу преминават автомобили,
трамваи като ветрове фучат
и смехове и крясъци звучат,
и тътнат кръчмите и публичните домове.


И за да заглуша във себе си скръбта,
понякога аз сядам на прозореца
и яростно оттам замервам хората
със пръст от старите саксии без цветя.


О, аз разбирам този весел свят
със мене и със мойта смърт не свършва;
аз съм една ненужна жалка мърша
и мога ли да бъда техен брат


Не искам състрадание от хората!
Аз имам всичко моя е смъртта.
И аз ще се изплезя на света,
обесен върху черния прозорец.



1927 година
Далчев





So, so you think you can tell Heaven from Hell,
blue skies from pain.
Can you tell a green field from a cold steel rail?
A smile from a veil?
Do you think you can tell?
And did they get you to trade your heroes for ghosts?
Hot ashes for trees?
Hot air for a cool breeze?
Cold comfort for change?
And did you exchange a walk on part in the war for a lead role in a cage?
How I wish, how I wish you were here.
We're just two lost souls swimming in a fish bowl, year after year,
Running over the same old ground.
What have we found? The same old fears.
Wish you were here.

знае се

Вълци

Глутница вълци яростно се спуща,
посевите в мъглите сиви спят
и ние със железните обуща
от ранина вървиме пак на път.

Край нас минават черните каруци,
препълнени с разложени тела,
и най-подире като птица куца
кобилата с най-черната кола.

Но в този час ний няма да се молим,
в душите черни пари пепелта,
край друмища опалени и голи
са черните гнезда на гибелта.

И в крясъка зловещ на тези вълци,
и в екота на черната кола,
и в вятъра и в пламналото слънце
гори любов, гори и пей смъртта.

Глутница вълци яростно се спуща
посевите в мъглите сиви спят
и ние със железните обуща
от ранина вървиме пак на път.

Н. Фурнаджиев

По-силна от смъртта

Той често
си мислеше,
когато на свиждане
тя идваше
бледа, с прибрани коси,
горещо, задъхано дишане,
сякаш бе тичала целия път,
сякаш само за миг беше спряла,
сякаш отново в бяг ще се втурне,
той често си мислеше:
„Какво ли ти носи моята обич?
Единствено – срещи в затвора,
единствено – страшното чувство,
че всеки момент ще загубиш любимия,
антифашиста, осъден на смърт!“

Той често
си мислеше:
„Не трябва да идваш“,
но звук не отронваше,
само виновно
сърдито устните стиснал,
я гледаше влюбен.

Тъй ясно
очите говореха,
че тя, устремила към него ръце,
като птица в желязна преграда
се удряше
и спрени ръцете
оставаха там,
и галеха с пръсти
студеното яко желязо.

Той питаше мълком:
"Как е навън?
Има ли слънце?"

И тя отговаряше мълком:
"Няма без теб!"

И знаеха,
че тези минути мълчание,
че тези минути на погледи,
на впитите страстно очи,
по-ясно от всичко говореха,
по-силни оставят в сърцето следи,
отколкото
всички свободни разходки,
отколкото
всяка свободно преминала среща.

Но свършваше
техният миг
и тя си отиваше,
бледа, с прибрани коси,
сякаш отново в бяг ще се втурне.

И тука за него настъпваше страшното.
В безкрайната нощ
не мислеше той за разстрела,
а ревност сърцето терзаеше.
Той знаеше -
„Не е възможно“,
и сам укоряваше свойто сърце.

Но глухо оставаше то.
Не чуваше.

Тя се явяваше
някак по-друга –
с разпръснати дълги коси,
спокойна и радостна,
загадъчно чужда…

Минаваха дните,
пропити с железния грак на веригите.
И сякаш по-късо усещаше времето.
За нищо не стигаше вече.
Даже да диша
не стигаше.
Той знаеше – Утре!
И всичко ще свърши.
Ще свърши човекът
с тревожното чакане.
Но думите, които написа
с нетрепнала твърда ръка
в жандармския лист за помилване,
по-силни от залп ще гърмят:
„За моите мечти не съжалявам!
За моята борба не съжалявам!“

И спомнил си своята клетва,
по-леко ми ставаше,
не беше тъй трудно да мре,
и само
сладко, тревожно
в голямото гордо сърце
преминаваше жалостно Тя.

В последната среща
отново Тя прелетя,
отново задъхано дишаща,
косата и беше прибрана,
како той я обичаше,
но сълзи в очите нямаше,
не бяха останали сълзи да плаче.

И тук
той разбра
защо бе винаги идвала
задъхано дишаща.
Тя би се примолила на господ и дявол,
тя би го измолила
от всички природни стихии,
тя търсила бе
в жестокото време
без да спре за секунда,
възможност за него
да диша,
да диша!
И в последния миг
отново бе тичала,
залпът да спре.

Но залпът отекна!

Все още
челото пареше
там, дето бе го целунала
с поглед за сбогом.
Все още го галеше
нейната обич.

И той я запомни
задъхана,
с очи без сълзи останали.
И той я запомни –
ослепително хубава
и вярна до смърт!


И. Велчев