С. Дали

Юноша

Аз не зная защо съм на тоз свят роден,

не попитах защо ще умра,

тук дойдох запленен и от сивия ден,

и от цветната майска зора.

Поздравих пролетта, поздравих младостта

и възторжен разтворих очи,

за да срещна Живота по друм от цветя

в колесница от лунни лъчи.

Но не пролет и химн покрай мен позвъни,

не поръси ме ябълков цвят:

пред раззинали бездни до черни стени

окова ме злодей непознат.

И през облаци злоба и демонска стръв

черна сянка съзрях да пълзи —

златолюспест гигант се изправи сред кръв,

сред морета от кръв и сълзи.

В полумрака видях изтерзани лица,

вред зачух плачове като в сън

и жестока закана на гневни сърца

се преплете с оковния звън.

Аз познах свойте братя във робски керван,

угнетени от Златний телец;

и човешкия Дух — обруган, окован,

аз го зърнах под трънен венец.

И настръхнал от мрака на тази земя,

закопнях, запламтях и зова:

— Ах, блеснете, пожари, сред ледна тъма!

Загърмете, железни слова!

Нека пламне земята за пир непознат,

нека гръм да трещи, да руши!

Барикаден пожар върху робския свят!

Ураган, ураган от души!...

И тогава — залюбен в тълпите, пленен

от лъчите на нова зора, —

без да питам защо съм на тоз свят роден,

аз ще знам за какво да умра.

"Работнически вестник", 2 септември 1922

Христо Смирненски

01:15 AM

Наполеоне - защо сме на война?!
Защото можем драги генерале.
Извадете древните скрижали
упоменаващи самата грешка, че
който може е обречен да опитва
себе си да изкове.

Цветарка

Тази вечер Витоша е тъй загадъчна и нежна –

като теменужен остров в лунносребърни води,

и над смътния й гребен, сякаш в болка безнадеждна,

се разтапят в тънка пара бледи есенни звезди.

И грамаден и задъхан, скрил в гранитната си пазва

хиляди души разбити – глъхне празничния град

и под лунно наметало с шепот странен той разказва

повестите безутешни на вседневен маскарад.

А из улицата шумна, под гирлянди електрични,

ето малката цветарка бърза от локал в локал,

де оркестрите разливат плавни звукове ритмични

и от тях се рони сякаш скрита мъка и печал.

С погледа смутен и влажен на прокудена русалка

между масите пристъпя и предлага плахо тя:

златожълти хризантеми в кошничка кокетно малка

и усмивката смирена по рубинени уста.

Върху стройното й тяло, върху младостта й цветна,

като черни пипала се плъзгат погледи отвред

и в усмивки иронични блика мисъл неприветна,

че цветята се купуват, а и тя е чуден цвет.

И оркестърът въздъхва, стихват плачущи акорди,

гаснат, млъкват, но отново гръмват те по даден знак,

понесат се нависоко волнокрили, смели, горди

и се спуснат бавно, плавно като мек приятен сняг.

Но от маса къмто маса свойта кошничка показва

светлокосата девойка с поглед смътен и нерад,

а грамаден и задъхан, скрил в студената си пазва

хиляди души разбити – дебне каменния град.

Христо Смирненски

Антракт

Едно дете на улицата плаче.
Не знам защо, но страшно се дере.
Дали оплаква счупена играчка,
или не иска да се прибере?
А може би тъгува за другарче?
Или коремче го е свило пак?
И то си има жалбата, макар че
това е още жалба на хлапак.
Но все едно.Детето иска нещо,
от нещо страда малкото сърце.
Крещи едно страдание човешко
и ми протяга двете си ръце!
Крещи, човеко!Протестирай!Искай
играчки, ласки, думи и слънца!
И заради мен крещи с плача си искрен!
Ах, този свят би оглушал от писък,
ако до гроб оставахме деца!

Д. Дамянов

Любов

Над старото тържище ален

бе залезът като домат

и все тъй строен, все тъй млад

стоеше бедният хамалин.

Засипваше дрезгавината

очите, веждите му вече,

но не дойде и тази вечер

зеленооката жена,

която го веднъж повика

с очи, със поглед, без слова

и зарад тежкия товар

му заплати една усмивка.

Да би дошла и тази нощ...

да би му станала невеста...

да гроба би я носил весел

на гръб в широкия си кош.

И всеки гвоздей от обущата му

би грял в нощта като звезда,

когато долу през града

към къщи с нея ще се спуща.

Сънуваше ли? Сам в света,

хамалинът стоеше влюбен.

И мракът от лика му груб бе

изтрил и сетната черта.

Атанас Далчев

1927 година

Ботев

Идва при мене
задъхан и потен
работник
и казва:
- Пишете за Ботев! -

"За Ботев ли? -
Седам.
Елате във среда
към седем."

Но ето че среда отдавна премина...
Навъсен, аз пъшкам
и късам листата.
Над покрива горе
моторите спорят
със влажната пролет
в света
и мъглата.
И нищо не идва.
Безплътната мисъл
в главата се мъти.
В гърдите тревога.
Преставам да пиша,
захвърлям листата,
дълбоко въздишам
и казвам:
- Н е м о г а! -

Събличам се.
Лягам в леглото.
Заспивам.
Но ето пристига
навъсен работник
и пита:

- Написа ли песен за Ботев? -
За Ботев ли?
Чакай...

"Огряват звездите,
след туй на Балкана
излиза луната,
вълкът се промъква
и дебне в скалите
и светят очите му
в мрака."

Работникът бърчи си челото
и пита:
- Това ли е Ботев?
Пиши за жертвите там,
за теглото,
за черните кърви,
що пие земята,
за робската песен
и мъката в нея,
която люлее нивята.

- Какво ще го търсиш
в усоите, дето
и хищника днеска не броди.
Не виждаш ли? - Ботев
в очите свети,
та Ботев е тук, при народа.

- Ти падаш и Ботев ни казва:
"Вдигни го!
И дай във ръката му знаме!"
Подавам ръката си,
ти се надигаш
и крачите рамо до рамо.

- Това е то Ботев.
А ти го усукваш.
Та тук за усукване нема!
Повзри се в живота,
и ето ти Ботев,
и ето ти цяла поема.

Никола Вапцаров

Балада за прошката

Монаси, плувнали във лой,
и монахини на диета,
кибици, фукльовци безброй,
слугини, знаещи секрета
за свалянето на корсета,
и куртизанки с галещ глас,
и самовлюбени контета -
за прошка моля всички аз.

Жени (и то какви - от сой!)
със напращели деколтета,
мъже, налитащи на бой,
и акробати по гащета,
освирквани и от хлапета,
че ни разсмиват час по час
със глупости на търкалета -
за прошка моля всички аз.

Но не намерил миг покой
сред развилнелите се псета,
от глад претръпнал в студ и в зной,
какво му пука на поета!
Бих пръднал (мамка им проклета!)
на техния фасон със бяс,
но както дупката девета
за прошка моля всички аз.

Да бъдат бити тия псета
с какво ли не и час по час,
докато станат на парчета -
за прошка моля всички аз.

Франсоа Вийон

превод: Васил Сотиров

Тъжнобер

Животът заприлича на бостан -

жесток, студен, в сезона на мъглата.

Плодът до шушка вече е обран,

стърчат еднички само плашилата...

И аз вървя, напразно търся плод.

Един-единствен гол ластун безсилен

ми маха като спомен от живот...

...Но нисък е - не става за бесило...



Д. Дамянов

Footters

http://www.youtube.com/watch?v=5T-SAnqM7so

8-ми март

Момичето

Облякло бе най-новата си рокля

и с токчета под кротичкия дъжд

прескачаше усърдно всяка локва,

за да е чисто то пред оня мъж,

когото чакаше така отдавна.

Но той не идваше. И там навън

отекваха все тези крачки равни

като напевния дъждовен звън.

Прошумоля измокрена коприна,

прецапаха обувки през калта.

И аз разбрах, че покрай мен премина

най-тъжното момиче на света.

Дамян Дамянов

Миг

Дали се е случило нявга - не помна,
не знам - ще се случи ли... Тъжен и морен,
аз плувах самин из тълпата огромна
на някакъв град огрешен и позорен.
Над мене, замръзнало в мисъл безумна,
небето немееше странно далече,
а долу се носеше музика шумна
от стъпки, от смях и преплетени речи.
Но горди и сластни очи не зовяха
на уличен пир мойте жажди смирени -
мъжете там хилави воини бяха,
жените - отвъргнати, неми сирени...
В миг глуха вълна над града се пронесе,
в миг всичко в заглъхналост странна потъна,
аз сетих и страх, и молитви в сърце си
и видех света като пропаст бездънна.
Незрими води, с глух и таинствен ромон,
заляха съня на безбрежия неми
и нямаше там ни надежда, ни спомен -
и нямаше там ни пространство, ни време...
И с поглед стъмен от предсмъртна замая
аз плахо превих колена прималняли,
помислих, че някакъв глас ще вещае
незнаен завет из незнайни скрижали,
че някакъв бог умилен ще разкрие,
след толкова дни на безумства метежни:
защо е тъй горд и надвластен, а ние -
тъй слаби, тъй горестни, тъй безнадеждни!
Напразно, уви! - Невъзпламнал угасна
великият миг на великото чудо,
нов суетен стрем из тълпата ме тласна,
мечтата смени безпощадна пробуда -
и ропот, и смях в тишината нахлуха...
"Пиян е, безумен е!" - някой прошушна...
Аз станах. - Небето бе празно и глухо...
Аз плачех. - Тълпата бе ледно-бездушна.

Дебелянов

1914-1915 година

3-ти март

...

О, налейте! Ще да пия!

На душа ми да олекне,

чувства трезви да убия,

ръка мъжка да омекне!

Ще да пия на пук врагу,

на пук и вам, патриоти,

аз вече нямам мило, драго,

а вий... вий сте идиоти!

"В механата"

Христо Ботев

Букурещ

1872-73 година

Хайдушка

Вятър мята листи пожълтели,
до три лета не сме били в къщи.
Булките се мислят овдовели,
гледат Пирин, пръстите си кършат.
Не додея ли ни път във тъмно,
скръб за рожби ли не ни повея,
да намериш камен да осъмнеш,
камен с главе, търне за постеля.

В къщите протекоха стрехите,
бурен нивите души, войводол
Стреляй горе, стреляй към звездите,
нека паднем честни и свободни.

М. Белчев
http://www.youtube.com/watch?v=Yuf3hEqD_Mk

Дяволско

So, so you think you can tell Heaven from Hell,
blue skies from pain.
Can you tell a green field from a cold steel rail?
A smile from a veil?
Do you think you can tell?
And did they get you to trade your heroes for ghosts?
Hot ashes for trees?
Hot air for a cool breeze?
Cold comfort for change?
And did you exchange a walk on part in the war for a lead role in a cage?
How I wish, how I wish you were here.
We're just two lost souls swimming in a fish bowl, year after year,
Running over the same old ground.
What have we found? The same old fears.
Wish you were here.

знае се

Вълци

Глутница вълци яростно се спуща,
посевите в мъглите сиви спят
и ние със железните обуща
от ранина вървиме пак на път.

Край нас минават черните каруци,
препълнени с разложени тела,
и най-подире като птица куца
кобилата с най-черната кола.

Но в този час ний няма да се молим,
в душите черни пари пепелта,
край друмища опалени и голи
са черните гнезда на гибелта.

И в крясъка зловещ на тези вълци,
и в екота на черната кола,
и в вятъра и в пламналото слънце
гори любов, гори и пей смъртта.

Глутница вълци яростно се спуща
посевите в мъглите сиви спят
и ние със железните обуща
от ранина вървиме пак на път.

Н. Фурнаджиев

По-силна от смъртта

Той често
си мислеше,
когато на свиждане
тя идваше
бледа, с прибрани коси,
горещо, задъхано дишане,
сякаш бе тичала целия път,
сякаш само за миг беше спряла,
сякаш отново в бяг ще се втурне,
той често си мислеше:
„Какво ли ти носи моята обич?
Единствено – срещи в затвора,
единствено – страшното чувство,
че всеки момент ще загубиш любимия,
антифашиста, осъден на смърт!“

Той често
си мислеше:
„Не трябва да идваш“,
но звук не отронваше,
само виновно
сърдито устните стиснал,
я гледаше влюбен.

Тъй ясно
очите говореха,
че тя, устремила към него ръце,
като птица в желязна преграда
се удряше
и спрени ръцете
оставаха там,
и галеха с пръсти
студеното яко желязо.

Той питаше мълком:
"Как е навън?
Има ли слънце?"

И тя отговаряше мълком:
"Няма без теб!"

И знаеха,
че тези минути мълчание,
че тези минути на погледи,
на впитите страстно очи,
по-ясно от всичко говореха,
по-силни оставят в сърцето следи,
отколкото
всички свободни разходки,
отколкото
всяка свободно преминала среща.

Но свършваше
техният миг
и тя си отиваше,
бледа, с прибрани коси,
сякаш отново в бяг ще се втурне.

И тука за него настъпваше страшното.
В безкрайната нощ
не мислеше той за разстрела,
а ревност сърцето терзаеше.
Той знаеше -
„Не е възможно“,
и сам укоряваше свойто сърце.

Но глухо оставаше то.
Не чуваше.

Тя се явяваше
някак по-друга –
с разпръснати дълги коси,
спокойна и радостна,
загадъчно чужда…

Минаваха дните,
пропити с железния грак на веригите.
И сякаш по-късо усещаше времето.
За нищо не стигаше вече.
Даже да диша
не стигаше.
Той знаеше – Утре!
И всичко ще свърши.
Ще свърши човекът
с тревожното чакане.
Но думите, които написа
с нетрепнала твърда ръка
в жандармския лист за помилване,
по-силни от залп ще гърмят:
„За моите мечти не съжалявам!
За моята борба не съжалявам!“

И спомнил си своята клетва,
по-леко ми ставаше,
не беше тъй трудно да мре,
и само
сладко, тревожно
в голямото гордо сърце
преминаваше жалостно Тя.

В последната среща
отново Тя прелетя,
отново задъхано дишаща,
косата и беше прибрана,
како той я обичаше,
но сълзи в очите нямаше,
не бяха останали сълзи да плаче.

И тук
той разбра
защо бе винаги идвала
задъхано дишаща.
Тя би се примолила на господ и дявол,
тя би го измолила
от всички природни стихии,
тя търсила бе
в жестокото време
без да спре за секунда,
възможност за него
да диша,
да диша!
И в последния миг
отново бе тичала,
залпът да спре.

Но залпът отекна!

Все още
челото пареше
там, дето бе го целунала
с поглед за сбогом.
Все още го галеше
нейната обич.

И той я запомни
задъхана,
с очи без сълзи останали.
И той я запомни –
ослепително хубава
и вярна до смърт!


И. Велчев