Любов

Над старото тържище ален

бе залезът като домат

и все тъй строен, все тъй млад

стоеше бедният хамалин.

Засипваше дрезгавината

очите, веждите му вече,

но не дойде и тази вечер

зеленооката жена,

която го веднъж повика

с очи, със поглед, без слова

и зарад тежкия товар

му заплати една усмивка.

Да би дошла и тази нощ...

да би му станала невеста...

да гроба би я носил весел

на гръб в широкия си кош.

И всеки гвоздей от обущата му

би грял в нощта като звезда,

когато долу през града

към къщи с нея ще се спуща.

Сънуваше ли? Сам в света,

хамалинът стоеше влюбен.

И мракът от лика му груб бе

изтрил и сетната черта.

Атанас Далчев

1927 година

Ботев

Идва при мене
задъхан и потен
работник
и казва:
- Пишете за Ботев! -

"За Ботев ли? -
Седам.
Елате във среда
към седем."

Но ето че среда отдавна премина...
Навъсен, аз пъшкам
и късам листата.
Над покрива горе
моторите спорят
със влажната пролет
в света
и мъглата.
И нищо не идва.
Безплътната мисъл
в главата се мъти.
В гърдите тревога.
Преставам да пиша,
захвърлям листата,
дълбоко въздишам
и казвам:
- Н е м о г а! -

Събличам се.
Лягам в леглото.
Заспивам.
Но ето пристига
навъсен работник
и пита:

- Написа ли песен за Ботев? -
За Ботев ли?
Чакай...

"Огряват звездите,
след туй на Балкана
излиза луната,
вълкът се промъква
и дебне в скалите
и светят очите му
в мрака."

Работникът бърчи си челото
и пита:
- Това ли е Ботев?
Пиши за жертвите там,
за теглото,
за черните кърви,
що пие земята,
за робската песен
и мъката в нея,
която люлее нивята.

- Какво ще го търсиш
в усоите, дето
и хищника днеска не броди.
Не виждаш ли? - Ботев
в очите свети,
та Ботев е тук, при народа.

- Ти падаш и Ботев ни казва:
"Вдигни го!
И дай във ръката му знаме!"
Подавам ръката си,
ти се надигаш
и крачите рамо до рамо.

- Това е то Ботев.
А ти го усукваш.
Та тук за усукване нема!
Повзри се в живота,
и ето ти Ботев,
и ето ти цяла поема.

Никола Вапцаров

Балада за прошката

Монаси, плувнали във лой,
и монахини на диета,
кибици, фукльовци безброй,
слугини, знаещи секрета
за свалянето на корсета,
и куртизанки с галещ глас,
и самовлюбени контета -
за прошка моля всички аз.

Жени (и то какви - от сой!)
със напращели деколтета,
мъже, налитащи на бой,
и акробати по гащета,
освирквани и от хлапета,
че ни разсмиват час по час
със глупости на търкалета -
за прошка моля всички аз.

Но не намерил миг покой
сред развилнелите се псета,
от глад претръпнал в студ и в зной,
какво му пука на поета!
Бих пръднал (мамка им проклета!)
на техния фасон със бяс,
но както дупката девета
за прошка моля всички аз.

Да бъдат бити тия псета
с какво ли не и час по час,
докато станат на парчета -
за прошка моля всички аз.

Франсоа Вийон

превод: Васил Сотиров

Тъжнобер

Животът заприлича на бостан -

жесток, студен, в сезона на мъглата.

Плодът до шушка вече е обран,

стърчат еднички само плашилата...

И аз вървя, напразно търся плод.

Един-единствен гол ластун безсилен

ми маха като спомен от живот...

...Но нисък е - не става за бесило...



Д. Дамянов

Footters

http://www.youtube.com/watch?v=5T-SAnqM7so

8-ми март

Момичето

Облякло бе най-новата си рокля

и с токчета под кротичкия дъжд

прескачаше усърдно всяка локва,

за да е чисто то пред оня мъж,

когото чакаше така отдавна.

Но той не идваше. И там навън

отекваха все тези крачки равни

като напевния дъждовен звън.

Прошумоля измокрена коприна,

прецапаха обувки през калта.

И аз разбрах, че покрай мен премина

най-тъжното момиче на света.

Дамян Дамянов

Миг

Дали се е случило нявга - не помна,
не знам - ще се случи ли... Тъжен и морен,
аз плувах самин из тълпата огромна
на някакъв град огрешен и позорен.
Над мене, замръзнало в мисъл безумна,
небето немееше странно далече,
а долу се носеше музика шумна
от стъпки, от смях и преплетени речи.
Но горди и сластни очи не зовяха
на уличен пир мойте жажди смирени -
мъжете там хилави воини бяха,
жените - отвъргнати, неми сирени...
В миг глуха вълна над града се пронесе,
в миг всичко в заглъхналост странна потъна,
аз сетих и страх, и молитви в сърце си
и видех света като пропаст бездънна.
Незрими води, с глух и таинствен ромон,
заляха съня на безбрежия неми
и нямаше там ни надежда, ни спомен -
и нямаше там ни пространство, ни време...
И с поглед стъмен от предсмъртна замая
аз плахо превих колена прималняли,
помислих, че някакъв глас ще вещае
незнаен завет из незнайни скрижали,
че някакъв бог умилен ще разкрие,
след толкова дни на безумства метежни:
защо е тъй горд и надвластен, а ние -
тъй слаби, тъй горестни, тъй безнадеждни!
Напразно, уви! - Невъзпламнал угасна
великият миг на великото чудо,
нов суетен стрем из тълпата ме тласна,
мечтата смени безпощадна пробуда -
и ропот, и смях в тишината нахлуха...
"Пиян е, безумен е!" - някой прошушна...
Аз станах. - Небето бе празно и глухо...
Аз плачех. - Тълпата бе ледно-бездушна.

Дебелянов

1914-1915 година

3-ти март

...

О, налейте! Ще да пия!

На душа ми да олекне,

чувства трезви да убия,

ръка мъжка да омекне!

Ще да пия на пук врагу,

на пук и вам, патриоти,

аз вече нямам мило, драго,

а вий... вий сте идиоти!

"В механата"

Христо Ботев

Букурещ

1872-73 година

Хайдушка

Вятър мята листи пожълтели,
до три лета не сме били в къщи.
Булките се мислят овдовели,
гледат Пирин, пръстите си кършат.
Не додея ли ни път във тъмно,
скръб за рожби ли не ни повея,
да намериш камен да осъмнеш,
камен с главе, търне за постеля.

В къщите протекоха стрехите,
бурен нивите души, войводол
Стреляй горе, стреляй към звездите,
нека паднем честни и свободни.

М. Белчев
http://www.youtube.com/watch?v=Yuf3hEqD_Mk