По-силна от смъртта

Той често
си мислеше,
когато на свиждане
тя идваше
бледа, с прибрани коси,
горещо, задъхано дишане,
сякаш бе тичала целия път,
сякаш само за миг беше спряла,
сякаш отново в бяг ще се втурне,
той често си мислеше:
„Какво ли ти носи моята обич?
Единствено – срещи в затвора,
единствено – страшното чувство,
че всеки момент ще загубиш любимия,
антифашиста, осъден на смърт!“

Той често
си мислеше:
„Не трябва да идваш“,
но звук не отронваше,
само виновно
сърдито устните стиснал,
я гледаше влюбен.

Тъй ясно
очите говореха,
че тя, устремила към него ръце,
като птица в желязна преграда
се удряше
и спрени ръцете
оставаха там,
и галеха с пръсти
студеното яко желязо.

Той питаше мълком:
"Как е навън?
Има ли слънце?"

И тя отговаряше мълком:
"Няма без теб!"

И знаеха,
че тези минути мълчание,
че тези минути на погледи,
на впитите страстно очи,
по-ясно от всичко говореха,
по-силни оставят в сърцето следи,
отколкото
всички свободни разходки,
отколкото
всяка свободно преминала среща.

Но свършваше
техният миг
и тя си отиваше,
бледа, с прибрани коси,
сякаш отново в бяг ще се втурне.

И тука за него настъпваше страшното.
В безкрайната нощ
не мислеше той за разстрела,
а ревност сърцето терзаеше.
Той знаеше -
„Не е възможно“,
и сам укоряваше свойто сърце.

Но глухо оставаше то.
Не чуваше.

Тя се явяваше
някак по-друга –
с разпръснати дълги коси,
спокойна и радостна,
загадъчно чужда…

Минаваха дните,
пропити с железния грак на веригите.
И сякаш по-късо усещаше времето.
За нищо не стигаше вече.
Даже да диша
не стигаше.
Той знаеше – Утре!
И всичко ще свърши.
Ще свърши човекът
с тревожното чакане.
Но думите, които написа
с нетрепнала твърда ръка
в жандармския лист за помилване,
по-силни от залп ще гърмят:
„За моите мечти не съжалявам!
За моята борба не съжалявам!“

И спомнил си своята клетва,
по-леко ми ставаше,
не беше тъй трудно да мре,
и само
сладко, тревожно
в голямото гордо сърце
преминаваше жалостно Тя.

В последната среща
отново Тя прелетя,
отново задъхано дишаща,
косата и беше прибрана,
како той я обичаше,
но сълзи в очите нямаше,
не бяха останали сълзи да плаче.

И тук
той разбра
защо бе винаги идвала
задъхано дишаща.
Тя би се примолила на господ и дявол,
тя би го измолила
от всички природни стихии,
тя търсила бе
в жестокото време
без да спре за секунда,
възможност за него
да диша,
да диша!
И в последния миг
отново бе тичала,
залпът да спре.

Но залпът отекна!

Все още
челото пареше
там, дето бе го целунала
с поглед за сбогом.
Все още го галеше
нейната обич.

И той я запомни
задъхана,
с очи без сълзи останали.
И той я запомни –
ослепително хубава
и вярна до смърт!


И. Велчев